Легенда за изгубения рицар

Въведение

Във много стари времена
когато още красотата
живеела сред нас в света
и всеки вярвал в добротата
живеел рицар млад, напет,
с очи – като небето сини,
с коси, разлети като мед
по раменете му красиви.
Получил щедро в дар от Господ
десница крепка, бърза мисъл,
и истинското благородство
що вече няма где да видим.
Но дарът най-голям за него
бил скрит далече от очите –
че можел истински в сърцето
си други хора да обича.

От малък с приказки порастнал
и бил научен да събужда
у тъжните – внезапна радост,
у слабите – кураж при нужда.
Снагата си със труд градил
страха дълбоко запокитил
и волята си укрепил,
подготвял се за тежки битки.
Но още в младостта съзрял,
че лесното е да си воин,
далеч по-трудна – мъдростта
да разпознаеш що да сториш.

И тръгнал тъй, въоръжен
с младежки плам и малко мъдрост,
да броди по света зелен,
за да изпита свойта дързост.
Със великани се сразил
и рицари жестоки срещал
и често ударите тежки
го карали да се привежда.
Но най-накрая победител
излизал неизменно той
и във очите все с усмивка
се скитал нашият герой.

1

Но ето че една привечер
докато яздел под покрова
на рядка дъбова гора
и търсел място за отмора
пред него се открила бавно
поляна мрачна в зрак червен
и на поляната – израсъл
от камък замък здрав, студен.
Пред замъка – красива порта
изваяна от мрамор бял.
Пред мрамора – момиче гордо,
но с поглед тъжен, в мъка цял.
Погледнал го загрижен в мрака
добрият рицар. Сякаш в миг
ликът прекрасен на момата
го отразил със свян красив.
Мълчала тя, но той потръгнал
след нея в замъка решен
да ѝ помогне да възвърне
живота в погледа смутен.
Тя слизала надолу в мрака
и коридор след коридор
се нижели насам-нататък
изпред помръкващия взор.
Но стигнали накрая долу
где посред студ и тъмнина
ги чакал змеят безподобен
измъчващ нежната душа.
Стъписал се за миг юнакът
че виждал, че го чака тук
не враг да бъде с меч посякан,
а злобен, неспокоен дух.
Но после вдигнал меча смело
потърсил вяра в любовта,
и силите си най-умело
събрал на бой срещу врага.
И мушкал, рязал, дърпал, сякал,
гризял, дерял, ръмжал дори,
кървял, търпял, треперил, плакал,
но удържал до призори.

Незнайно как на утринта
лъчите нежни под земята
проникнали и светлина
усмивка моминска огряла.
И змеят зъл се изпарил,
юнакът паднал да почива
и уморен любов открил
в очите на мома красива.

2

Останал нашият герой
във замъка да си почине
от приключения безброй
покрай девойката любима.
И тъй отлитал ден след ден
сред радости и смях чудесен
на ежедневието в плен
трудът им преминавал с песен.
Родили им се две деца
и стария порутен замък
огласял се от песента
и разкрасявал от труда им.
И зиме, и във летен зной
приятели на път поели
при тях намирали покой
и топла гозба и постеля.
Девойката, безкрайно крехка,
превърнала се във жена
що топлела душата нежно
и греела като звезда.

Щастлив бил рицарят тогава,
но знаел, че подобен дар
не само той не заслужавал,
но никой друг на таз земя.
Такова щастие безбрежно
не можело да се заслужи
но, мислел си, било дарено
за честното сърце и служба
на правдата и за труда
що хвърлял без да мери с шепи
и за това, че любовта
раздавал без да търси сметка.

3

Затуй без корист във душата
желаел той да носи радост
и често скитал в пустотата
все по-далеч и по-далеч
и колкото по-зли пътеки
настъпвал конят му, в душата
си знаел той, че пак победа
го чака в страшния им край.

И ето, че в един мъглив
и снежен ден, пристъпил пак
в поляна бяла, замък сив,
сред нея лъхал на злина.
Пристъпил близо и съзрял
прозорец тъмен и зад него,
мома, изпълнена с тъга,
очи, с угаснала надежда.
Засилил се… но в миг се сепнал,
разбрал, че този път поне,
от битката не ще излезе
без рана в своето сърце.
И все пак, вярвал още в Господ,
че добрина добро посреща,
от все сърце съвет измолил
и с вяра втурнал се насреща.
Но не чудовище злочело
владеело във тоз зандан
самият замък бил умело
от страх и болка изкован.
Той счупил меча о вратата,
захвърлил щита във снега,
скривил доспехите в позлата –
не мръднал здравата стена.
Отчаян цяла нощ се борил
и щом сивеещия ден
пробил нощта, глава оборил,
обезверен и изтощен.
И с отчаянието бавно
студът към него запълзял,
и страх обзел го, че напразно
тоз път от обич би умрял.
Но от прозореца внезапно
надолу литнала завивка
и в сивата студена заран
го сгряла моминска усмивка.
Завил се, огън си запалил,
притоплил се и си рекъл,
не само мечът носи вяра,
за нея трябва и акъл.
Харесал си един зловещ
но малко крив в стената камък
с останките от своя меч
започнал да го подорава.
След час ли, ден ли, не разбрал,
но камъкът все пак отчепкал
и през пробитата стена
се стиснали ръцете крепко.

4

И виж ти, слънцето огряло
отново радостно света
момичето със глас запяло,
разкрило тежката врата.
Прекрачил рицарят през прага
да си почине в радостта
и вече там разбрал, че няма
да го подмине любовта.
Починал си закратко ведро,
зареян в милите очи,
но вече не очаквал щедра
награда, а опасни дни.
Не можел просто да си тръгне
сърцето му било и тук
и там, където да се върне
очаквали го с нежен звук.

Не знаел що да стори, знаел
че любовта му да споделя
със друга, никога не би
която и да е жена приела.
И страх и щастие в едно
се люшкали в сърцето нежно
но вярата си пак във Бог
той взел за копие копнежно.
И върнал се в дома и там
сърцето си разкрил без корист
и там любимата звезда
помръкнала от срам и горест.

5

Очаквал, че така ще бъде,
макар и сляпо вярващ бил
не сляп, напротив, даже твърде
познавал нежните души.
Затуй обърнал коня бавно
навел глава и умълчан
потънал във гората плавно
от тежка мъка обладан.

Не знаел де да иде. Можел
чудовища да бий безброй,
но любовта си да положи
във жертва – в туй не вярвал той.
Заскитал се в гората нейде
от пещера на пещера
и дълго време никой нийде
не чул за него новина.
С далеко бдял над двете нежни
звездици свои, но уви,
не можел да ги зърне вече
че инак би ги наранил.

И днес в гората скита този
забравен дух, макар дори
да са превърнати чертози
отдавна вече в руини.
Децата на децата вече
отдавна във земя лежат
но той ги пази отдалече
от дракони и от злина.
И само нощем, във покоя,
когато светлината спи,
той вдига поглед към покрова,
и търси своите звезди.