Приказка за девойката, намерила правия път

– Разкажи ми, Алтън-батир! Разкажи за девойката, която намерила правия път!

И Лилия се сгушила на топло при силните гърди на любимия си. А той поел дълбоко дъх и започнал.

Далеч далеч оттук, там отвъд морето, от което изгрява слънцето, имало невероятна страна. Дъбовете там били зелени по цяла година, имало трева, по-висока от къща, а орехите били пълни с мляко. Хората в тази страна също били по-различни от нас, по-мънички и по-тънкооки. Но душите им, знаеш ли, били като нашите.

Там живеела девойката Юрия. Тя била много красива, може би дори най-красивата девойка в страната. Стройна като топола, нежна като бреза и лъчезарна като пролетно утро. Всеки, който я срещнел, се прекланял пред красотата ѝ и ѝ желаел само доброто. Но най-много я обичали двамата ѝ приятели от детинство – Шин и Кен.

Тримата се родили в малко селце на морския бряг и красотата и мощта на стихията останала завинаги в душите им. Но всеки ги приел посвоему. Юрия била дъщеря на селската знахарка и прекарала детството си по полетата и горите край брега, огряна от слънцето и омаяна от цветята. Цялото ѝ същество било изпълнено с любов към живота, грижа за крехката красота и надежда за бъдещето. Шин и Кен били братя, синове на селския старейшина. Надарени с крепка ръка и остър ум, от малки се радвали на възхищението на хората около себе си. Шин бил по-голям и по-силен, обичал безмерно по-малкия си брат и се упражнявал от малък да се грижи за селото и да го управлява. Кен също обичал безмерно батко си, също се упражнявал да е полезен на другите, но не търсел власт, а само обич.

Трите деца носели гордост не само на родителите си, но на цялото село. Надлъж и нашир хората не знаели толкова умни, красиви и добри като тях. Всички се радвали да срещнат засмените им очи. Само понякога старците присвивали очи, поглаждали дългите си бради и казвали: „Не е на добро тази работа, толкова хубост на едно място не е на хубаво.“ И наистина, историята им влязла в песните на онази страна – и до днес девойките оплакват мъката на Юрия.

Било ранно лято, когато бащата на Шин и Кен ги взел на път. Децата били станали младежи, стройните им тела вече трудно се събирали оставали в окъселите дрешки, а босите им крака с лекота настигали коня на зрелия мъж – тримата отивали отвъд планината, при съседното племе, за да занесат от даровете на морето и да опознаят широкия свят. С обич в сърцето и мъничко страх Юрия ги изпратила до началото близката гора. После се прибрала у дома и сякаш смехът ѝ станал по-тих, а погледът – по-замислен.

Била късна есен, когато тримата се завърнали. Отпред яздел бащата, а след него двамата юноши – един от друг по-красиви, един от друг по-силни. Възмъжали от пътуването, опиянени от младостта си, сякаш само уважението към по-стария ги сдържало да не хукнат пред коня и да не влязат в селото със смях и радост под студения дъжд. Но, ето че щом Юрия ги съзряла и с радоствен вик се затичала да ги посрещне, двамата забравили за баща си и се втурнали към нея. И там, на няколко крачки от Юрия, Шин изблъскал брат си на земята и прегърнал девойката.

Дръпнал юздите бащата и се заковал на място. Кен застанал на колене, избърсал очите си от калта, но не успял да се изправи от тежестта в гърдите си. Юрия замръзнала като уплашена птичка в гръмотевична буря. А Шин, опиянен от радост, прегръщал още няколко мига любимата си. После съзрял брат си в калта, разтворил бавно ръце и за пръв път в живота си избягал и се скрил в колибата.

Скоро дъждът престанал и хората отново излезли по работа. Но в душите на братята и най-близките им хора тегнела тревога.

Няколко месеца по-късно, в едно мразовито утро, Юрия се сепнала в съня си. Болка и тревога стягали гърдите ѝ. Вдигнала тежката завивка на рамене и излязла пред колибата. И видяла на север, навръх Високата скала, да чернее любим силует. Затичала се и скоро достигнала Шин – коленичил, прегърбен сякаш от огромна тежест. Прегърнала го, а той обърнал поглед към нея и не дочакал въпроса:

– Решихме, че трябва да решим. Дойдохме тук, откъдето се вижда целия свят, за да ни бъде свидетел. Борихме се. Аз го побеждавах отново и отново, но той не се отказваше. Неговата упоритост, която толкова обичах, сега ме разгневяваше. Исках да му кажа да не те обича, но не можех. Исках да си само моя. Исках да го няма. И го хвърлих през ръба.

Отчаянието премазало надеждата в ума на Юрия. Нямало спасение за никого, паднал от Високата скала. Нямало смисъл да тичат надолу да търсят Кен. Нямало смисъл да се прави нищо. Само гледала бледото лице на любимия си, сълзите, които се стичали като водни пръски по крайбрежна скала, и сама не усещала, как скала притиска сърцето ѝ. После, без да продумат, двамата се спуснали надолу до брега, където морето с рев разбивало вълните си върху острите ръбове на скалата. Нямали надежда, но отчаянието трябвало да бъде изстъргано от душите им. И когато се убедили, че гладното море е погълнало завинаги любимия Кен, когато студената зимна нощ започнала да превръща водните пръски в лед, двамата тръгнали обратно към селото.

Изминали дълги години. Смъртта на момчето останала да тегне като камък в сърцата им, но те били млади и силни – времето затрупало камъка с грижи и радости, огладило острите ръбове и притъпило болката. Събрали се да живеят заедно, родили си три деца и били щастливи. Кен останал в живота им като прекрасен спомен и мигът на слабост и нещастие постепенно се превърнал в поука.

Докато в една мразовита сутрин Юрия отново скочила от постелята със страх и болка в гърдите. Понечила да излезе от колибата… но входът бил запречен.

Пред вратата бил изправен мрачен силует и затулял червеното зарево на утрото. Сякаш чакал някого. С треперещи ръце Юрия разбутала въглените в огнището и жаравата разпръснала малко светлина в колибата. Шин се разбудил, погледнал първо към любимата и децата си, а после към вратата. И на светлината на жаравата двамата видяли очите на Кен – червени като огненото утро.

Кен пристъпил напред, хванал ръцете им и ги повел безмълвно към Високата скала. Само децата останали да спят под завивките, без да подозират, че родителите им са заминали.

Стигнали на върха тъкмо когато слънцето откъснало ръб от хоризонта и се разгоряло в целия си студен зимен блясък. Кен бавно се обърнал и отхвърлил мечата кожа от раменете си. Мускулите му играели гневно в студа. Бил силен, много по-силен от Шин. През годините, в които брат му трябвало да се грижи за семейството и селото си, Кен се грижил само да трупа сила за отмъщение. Но на Шин не му минало и през ум да избяга или да го увещава. Бил подготвен да плати цената от мига, в който ръката му хвърлила невинното момче в пропастта. Затова просто свалил дрехата си, застанал срещу брат си и вдигнал ръце…

Вик се изтръгнал из гърдите на Юрия и без дори да мисли какво прави, тя паднала на колене и заговорила на Кен:

– Пожали го! Остави ни! Той не искаше. Беше беда! Съжаляваме! Моля те!

Така нареждала тя в отчаяние, без сама да знае какво може да стори, та да спре новото братоубийство. Гледала нагоре към Кен, чийто лик ѝ носел толкова радост преди, и търсела знак за надежда. Но лицето му било замръзнало като камък, като лице на самото Отмъщение, сякаш под него не биело човешко сърце, а скърцало парче лед. Не помръднал, нито мускулче не трепнало. Само очите, в което слънцето хвърляло лъчите си, просълзили. И сякаш ледът се пропукал, устата сама се отворила и с мъка продумала:

– Добре! Ще си отида… Ако кажеш… че не ме обичаш.

Юрия радостно отворила уста да потвърди, но не чула нито звук. Сякаш гърдите ѝ не искали да пуснат въздуха навън. Никога през живота си не била изрекла лъжа и разбрала, че и сега не може да го стори. Че обича Кен както преди, че винаги го е обичала, и че нещастната му гибел не била намалила любовта ѝ към него ни най-малко. Нито пък ѝ попречила да обича Шин, комуто била обрекла живота си.

Напразно се оглеждала за помощ. Виждала грижата в очите на Шин, но той не можел да излъже заради нея. Не можел да смири брат си, както не могъл да смири себе си. Виждала как в душата на Кен се борят любов и гняв, обида и надежда. Как една дума може да го хвърли в кладата на гнева или в ледника на отчаянието. И вече сама не знаела какво да каже. Знаела само, че този път всичко зависи от нея, а не е готова за това. И страхът сам ѝ подсказал решението.

Побягнала. Право към острия ръб на скалата. И скочила.

Двамата братя помръднали едва когато предсмъртният вик разкъсал мрежите в душите им. Бързо стигнали до ръба и се надвесили над него, но видели само бялата пяна на неуморните морски вълни. И там, пред простора на жестоката стихия, под лъчите на божественото слънце, два вика се събрали в един, две прегръдки се слели в една, две лица смесили сълзите си. Две сърца отново затуптели в едно.

И девойките на онази страна разказват, Лилия, че Кен заживял отново до брат си, и че никога повече не се разделили. Че заедно се грижели за семейството и селото. Че на Кен се родили две деца и когато остарели, безброй внучета щъкали край тях и слушали легендата за девойката, която намерила правия път и спасила двамата братя.

Спрял Алтън-батир да разказва, понечил да събере мислите си, когато усетил сълзите на Лилия да се стичат по гърдите му, а тялото ѝ да хлипа в прегърдката му. Тогава повдигнал нежно брадичката ѝ, погледнал в милите очи и се усмихнал.

– Какво има Лилия, защо плачеш, не ти ли хареса приказката?

– Това ли е правият път, Алтън? Така ли трябва да свършва всичко? Винаги ли мъката трябва да е повече от радостта?

Усмивката на Алтън-батир станала някак по-широка и по-нежна.

– Мила Лилия… Не, не е така! Не бързай да вадиш поуката, преди да е свършила приказката! Не губи вяра! Не се ли питаш как така Кен се е върнал от пропастта?

Девойките, знаеш, това ги вълнува – силни мъже, красиви жени, много деца… Но мъдреците на онази страна помнят повече.

На брега на това море, точно под Високата скала, живеела богинята на истината – тя живее под всяка скала и във всяко море, където има хора.

Когато Кен политнал в пропастта, тя го поела в прегръдките си и му дала храна и подслон. Не поискала нищо от него, той сам избрал отмъщението. Тя само го оставила да извърви пътя си и сам да намери истината.

Отново тя заглушила предстмъртния вик на Юрия с прегръдката си и отново оставила човешкото дете само да избере пътя си. И Юрия приела любовта си към двамата братя намерила истината. Споделила живота си с двамата заедно. Родила на Кен две деца. И тримата, и децата им, били щастливи – може би дори повече, отколкото всички нас.

Замълчала заслушана Лилия, пресъхнали сълзите ѝ. А после заспала, с уморен и объркан ум, но в душата ѝ се загнездила надежда.

И ето че на сутринта, когато слънцето изгряло над дърветата и селото се разбудило, тя за пръв път от много време се навдигнала от постелята със светлина в душата си. Алтън-батир отдавна бил излязъл да лови риба в близката река, а тя, вече понатежала, бавно се разшетала из колибата да шие завивка за идващото дете. И вече не усещала страх – сякаш истината го прогонила надалеч.

А когато вечерта Алтън-батир изпратил гостите, прегърнал я, и погледнал лъчезарните ѝ очи, за пръв път си позволил да не ѝ разкаже приказка. Виждал, че любимата му отново ще бъде смела и силна, както преди, и заедно ще се радват на новия живот, който ще се роди от тяхната любов.